Благодарността - начин на живот (част 30) Толкова много благословии

Толкова много благословии

Сър Джон Мейсън

Сър Джон Мейсън е роден през 1927 г. в Манчестър, Англия. Завършва Класическата гимназия в Манчестър, а след това Кеймбридж, където получава магистърска степен по история. Служи в британската армия през Втората световна война и Корейската война и достига до капитански чин, Джон работи в британските дипломатически служби от 1952 до 1984 година и работи в Рим, Варшава, Дамаск и Ню Йорк. От 1976 до 1980 г. е посланик на Великобритания в Израел, а от 1980 до 1984 г. е висш комисар на Великобритания в Австралия. През 1984 г. се пенсионира и се установява в Австралия, където е председател на множество големи компании. Има британско и американско гражданство. През 1954 г. се оженва за Маргарет Нютън и двамата имат син и дъщеря. Джоп получава рицарско звание през 1980 година.

На 68 години съм и в живота ми няма нещо, за което да не съм благодарен. Признателен съм на всички хора, дали ми толкова много причини да бъда благодарен. Благословен съм с толкова много неща, че дори не мога да ги преброя.

Първо ще се опитам да изброя личните си благословии, а после онези, които споделям с другите хора в света.

Лични благословии

Моите родители ми осигуриха висока интелигентност, мотивация и сигурен и щастлив дом. Те ме насърчиха да печеля стипендии, които - благодарение на прекрасното обучение - платиха образованието ми.

Може да не е политически правилно да го кажа, но се смятам за късметлия, че съм се родил хетеросексуален, защото... най-голямата благословия в живота ми е чети­ридесетгодишният брак с една невероятно търпелива и любяща дама, на която, разбира се, съм безкрайно благода­рен. Надявам се, че не забравям да й го казвам. Тя ни дари с две прекрасни деца, които са не само щастливи и довол­ни, но също така разговарят помежду си и с нас.

Преди двадесет и девет години и двата лоба на белия ми дроб бяха покрити с метастази (вторичен рак) след отстраняването на тумор на бъбреците. Казаха ми, че ми остава не повече от година живот. Грешаха, но за да ми покажат, че имат желание да ме излекуват, ми дадоха експериментално лекарство, което по думите им не можело да ми навреди. Продължавам да го вземам всеки ден. Благодарен съм на неговите създатели, въпреки че съм единственият човек в света, оцелял с това лечение повече от пет години.

Но съм благодарен и за силния гняв, който състояние­то ми предизвика в мен и който - сигурен съм — изигра роля за победата над рака на белия дроб. Без двете тазо­бедрени стави от титан нямаше да мога да ходя, нито щях да мога да виждам без двете интраокулярни лещи след операция на катаракта. Благодаря на онези, които направиха това възможно.

Споделени благословии

Спомням си как през 30-те години, когато бях малко мом­че, двама приятели умряха - единият от скарлатина, другият от дифтерия. Спомням си, че всички имахме един или два кръгли белега, непознати сега, в горната част на лявата си ръка: ваксина срещу едра шарка. Мина­ли са по-малко от 20 години, откакто документът за вак­синация беше важно изискване, за да ти разрешат да пътуваш зад океана. И все пак сега едрата шарка, най-голе­мият убиец в историята, е изличена. Това е не толкова благословия или причина за благодарност, колкото чудо.

Спомням си бича на туберкулозата: не романтична бо­лест като при Кийтс и сестрите Бронте, а ужасен бич в социално и медицинско отношение. Сега тя буквално из­чезна и ние дължим благодарност на хората, осъществи­ли елиминирането й. Спомням си, че се страхувах да плувам в местния водоем от страх да не се заразя с полиомиелит. Помните ли полиомиелита? Нека бъдем благо­дарни на д-р Солк!

Нека бъдем благодарни, че сега можем открито да говорим за рака, тъй като преди 30 години тази тема беше табу. Тъй като сега можем спокойно да го обсъждаме, лекуват ни по-рано и по-ефикасно. Благодарен съм, че мога да разказвам на болните от рак моята история и да ги окуражавам, че има надежда.

Най-вече, като баща, аз съм благодарен, че на сина ми не му се наложи да се учи да убива ближните си във война, както трябваше да направим аз и моят баща.

Както, надявам се, стана ясно, аз смятам, че светът се е превърнал в по-добро място в хода на моя живот и че имам късмет да живея в такова време. Дълбоко съм благо­дарен на хората, все едно дали ги познавам, или не, които го направиха такъв.