неделя, 25 ноември 2012 г.

Благодарността - начин на живот (част 48) Естествеността ни дарява свобода


Естествеността ни дарява свобода

Анджела Трафърд

Анджела Трафърд е автор на „Героичната пътека: пътешествието на една жена от рака до самоизлекуването". Когато получава в „дар"рака, Анджела разбира, че скоро това ще се превърне в пътека към преобразяването на живота й. След като преминава през поредица от химиотерапии и лъчетерапии, тя открива книгата на д-р Бърни Сийгъл „Любов, медицина и чудеса" и започва да практикува описаните в нея техники на визуализация. В резултат на забележителното й излекуване (описано в книгата на д-р Сийгъл „Покой, любов и изцеление") Анджела развива таланта да „вижда в хората", за да им помага да преобразят живота, здравето и навиците си. Понастоящем тя учи хората да живеят чрез силата на вярата и любовта.

 

Не иде милосърдието нивга

по принуждение. То благ дъждец е,

поръсил от небето...[1]

Тези думи изпълват мисълта ми, когато изпитвам благо­дарност за безусловната любов в сърцето си - любов, ко­ято извира от първоизточника на творението, защото зная, че ми е простено.

Защо ми е необходима прошка? Защо имам нужда да прощавам? Защото съм човешко същество.

Когато прощавам на себе си и на другите, усещам как благодарността се разлива в мен и ме смирява като доказателство за Божията милост. Благодарността трогва сърцето ми и изпълва очите ми със сълзи. Смиряващо е да съзнавам, че съм обичана.

Това съзнание ме отваря и ми позволява да израствам. Усещам дълбока връзка - общение с Бога и дълбока любов към ближния. Някой е поел риска да ме обича и аз съм бла­годарна за това чудо!

Благодарността ни свързва с Бога и с другите хора. Ко­гато усетя липса на благодарност в света, осъзнавам, че в наскърбеността си сме се превърнали в изолирани човешки същества,които се боят от свързаността. Ние отхвърляме усещането за близост, което истински ангажира сърцата ни в духовния съюз с друго човешко същес­тво, ние отхвърляме пълнотата на душите си.

В началото на лечителската си дейност се обезверявах, когато усетех липса на благодарност в някои от хо­рата, които идваха при мен за помощ.

После прочетох думите на Алберт Швайцер от негова проповед по време на мисията му в Африка. Съвсем простичко той казваше следното - ако усетиш липса на бла­годарност, вгледай се в себе си и виж дали изпитваш бла­годарност.

Започнах да прилагам този съвет в живота си и открих, че светът за мен се промени. Да бъдеш естествен е единственото нещо, което наистина действа и ни прави свободни.

Веднъж, преди много години, се разхождах с един прия­тел в красива градина. Спрях ужасена, като видях как едно водно конче трепери в паяжината на голям черен паяк. Докато наблюдавах ставащото, движенията на хва­натото в капан водно конче събудиха паяка и той бавно започна да пълзи към злочестата си жертва. Почувствах ужаса на водното конче. То се бореше за живота си!

Състраданието ме накара да грабна бързо една пръчка и в миг освободих водното конче за изумление на гладния паяк. Отнесох новия си приятел до близката пейка и вни­мателно махнах лепкавата паяжина от пипалцата и кра­четата му. Слънцето проблесна в нежните крилца. Вина­ги се бях страхувала от водните кончета, ала това ми се стори невероятно красиво.

Водното конче кацна на пръста ми и не бързаше да от­лети. Стори ми се изумително. След доста време аз му пожелах всичко хубаво и го издухах.

То литна, а после се върна и кацна на рамото ми, къде­то остана през по-голямата част от следобеда. Може да ме сметнете за глупава, но бих се заклела, че то ми благодареше!

Оттогава имам близки отношения с царството на водните кончета. Дълбоко в своето сърце си представям, че съм спасила краля на водните кончета и сега, където и да отида, съм почетен гост в техния природен храм - Земята. Не знам, но подобни преживявания предизвикват приятно чувство в мен.

Един приятел ми разказа как веднъж спасил сова и тя посещавала дървото до прозореца му години наред. Ще ми се хората да можеха да бъдат също толкова естествени.



[1] Шекспир, „Венецианският търговец", IV действие, I сцена. Превод Ва­лери Петров, „Народна култура", 1971 г. - Бел. прев

Няма коментари: