Пати
Лий Карол
Нямало надежда, казаха ми. Било само въпрос на време Божията ръка да се протегне, за да вземе мъничката искрица живот, останала в моето разпадащо се тяло. Всеки ден лежах на едно и също място, втренчен в стената до мен... и чаках Пати. Всеки ден тя пристигаше кьм 15 часа, за да ми почете, да подържи ръката ми, да изтрие челото ми и да ме окуражи. Тръгваше си към 18 часа. Всяка вечер пгрябваше да се преструвам, че нямам нищо против тя да си тръгне и после се чудех защо продължаваха да ми с
ервират вечеря - чисто прахосване на храна.
Пати знаеше, че умирам и въпреки това в очите й блестеше надежда, а думите й неизменно бяха ведри. Дори и в най-болезнените за мен моменти тя се усмихваше и ми намигваше по един специален начин, който казваше: Престани с цялото това самосъжаление и се издиг╜ни на моето равнище, за да се срещнем". Колкото и да е странно, аз го правех - всеки път. Не беше трудно, кога╜то пред мен имаше изпълнено с енергия човешко същество, което милееше за последните ми дни... сяк
аш имаше значение. Ужасявах се от посещенията на роднините -неловкото мълчание, сведените погледи и мъката, която излъчваха при всяко свое посещение. Беше повече, отколкото можех да понеса. Пати беше различна.
Тя не беше обучена медицинска сестра, нито дори от онези специални работници, посещавали курсове, за да помагат на нелечимо болни. Беше просто обикновена доброволка, решила да прекарва всеки следобед от живота си с книга в ръка и да ми чете. Обожаваше книгите и си спомням как я гледах с часове и сяка
ш дори не мигвах, докато четеше. Тя четеше с голямо чувство всички истории, които обичах да слушам. Понякога плачеше или се смееше, за да илюстрира по-добре разказа, Често вдигаше поглед, за да види дали я слушам и дали имам нужда от нещо. Никога нямах нужда от нищо. Присъствието й беше достатъчно, за да запокити болката и страха в спе╜циално скривалище, което съществуваше само докато тя седеше до мен.
Сутрините бяха най-лоши. Отново ми сервираха хра╜на, а аз се отвращавах. Защо си правеха труда? Понякога
имах чувството, че тялото ми бива изяждано отвътре навън с цялата болка, съпътстваща този образ. Понякога умолявах да ме освободят от онова, което усещах, че предстои. Молех се на всеки, готов да слуша, и изплаквах, че съм изтощен от всичките усилия и разходи... после се появяваше Пати и всичко се променяше. Никога не говорехме за надвисналата смърт. Тя се отнасяше с мен така, сякаш всеки момент щях да скоча и да затичам! Никога не чувствах съжалението, което виждах в очите на почти всички останали, които с
е отбиваха при мен. Знаех имената на децата й и на съпруга й и веднъж дори се срещнах с всички тях. Какво семейство! Те изглежда нямаха нищо против да бъдат в компанията на умиращ човек - сякаш бяха изкарали курс за ангели или нещо такова! Пати ми разкри тайната по-късно и това беше единственият слу╜чай, когато спомена своята духовност или каквото и да било, свързано с Бога.
Каза ми, че всички хора имат пътека, известна на Бога, и че някак си аз съм точно там, където съм се съгласил да бъда и във всичко то
ва по някаквапричина имало чест. Изсмях се, като огледах обстановката наоколо и видях моята подлога, полупълния сак с урина и тръбичките, прикачени към китките ми. Очите ми ставаха все по-червни с всеки изминал ден, а тенът ми беше пепеляв. Махнах с обкичена с тръбички ръка и казах високо: Ама че чест, а?" Добре се посмяхме, но тя продължи. Със семейството й вярвали, че съм избрал да направя нещо спе╜циално за планетата и че положението ми си има своето място в схемата на Божията любов. Изобщо не го разб╜р
ах, но въпреки това ме успокои. След като тя си тръг╜на, часове наред мислих за казаното от нея.
Неизбежното се случи и най-честата ми молитва бе чута. Бях помолил Бог (с когото никога не бях разговарял, преди да се раболея) да ми позволи да си отида в присъст╜вието на моя ангел Пати - и желанието ми се осъщестби!
Беше много по-лесно, отколкото си мислех... умиране╜то. Пати тъкмо стигаше до любимата ми част от Властелинът на пръстените", когато сърцето ми спря.
(Историята за Пати продължава в следващата
част)
Няма коментари:
Публикуване на коментар