След всяко чакане има подарък и всяко чакане има смисъл

Трийсетте минути чакане отегчиха Николай. Когато баща му Стоян най-сетне дойде да го вземе с колата от училище сякаш бяха минали години.
-Защо закъсня толкова татко? - попита 9 годишния ученик
-Много съжалявам, миличък-отговори с широка усмивка бащата- Наложи се да довърша нещо в работата. Не ми се сърди.
-Но аз мразя да чакам тате!
-Защо Ники? Знаеш ли, че понякога дългото и скучно чакане се превръща в безценен подарък?
-Как така?! - отговори очудено детето.
-Ще ти разкажа като се приберем.
В топл
ата и уютна къща ги чакаше грижовната майка и съпруга Нели. Стоян и малкия Ники още от влизането я целунаха едновремено-единия по дясната, другия по лявата буза. Седнаха и обсъдиха накратко деня, като си оставиха подробностите за вечерята. Нели отиде да я приготви, а двамата мъже се сгушиха и таткото започна да разказва:
-Преди и аз като тебе, миличък, не обичах да чакам. Исках нещата да стават колкото може по-бързо. Планирах всичко и исках всичко да бъде както е по моя план. Разбира се доста, често се раз
очаровах и дори ядосвах. Докато Бог не ми подари едно от най-хубавите неща в живота ми, чрез чакане.
-Кое татко?-попита с огромен интерес Ники
-Ще разбереш накрая-отвърна Стоян, като продължи своя разказ:
Част от моите планове беше след като завърша университета да замина за Америка. Там виждах успеха и реализацията си. Завърших и си купих самолетен билет. Отидох на аерогарата , за мое голямо очудване, със свито сърце. Всичко беше по план. Дори работата ми беше осигурена предварително. Желанието ми беше
на път да се осъществи, но нещо ми липсваше. Питах се какво е то, чакайки моя мечтан полет. Докато се бях замислил така се чу съобщение, че полета за Америка ще закъснее с един час минимум. Това ме ядоса. Искаше ми се да стана и да си отида, но нещо ме караше да стоя там. Стоях и чаках докато вътрешния ми човек бошуваше от ярост, че нещата не вървят по моя план. Часа мина, а не чух друго съобщение за същия полет. Не можеш да издържа повече. Взех си багажа и вече тръгвах да си отивам у дома. Чух обаче позна
т глас да ме вика, обърнах се и видях едно момиче да ръкомаха в тълпата. Познах я веднага. Беше съученичката ми с която стояхме на един чин от 1 до 8 клас. Бяхме много близки. Родителите и се преместиха в друг град. Разбира се и тя с тях. Много трудно преживях раздялата и много ми липсваше. Не бях я виждал цели 8 години. Беше станала много красива. И тя беше тръгнала да заминава за Америка. Седнахме и си наваксахме всички пропуснати години. Прекарах най-приятните часове в разговор през живота ми. Сякаш вижд
ах и чувах само нея. Тогава разбрах, че тежеста в сърцето ми е изчезнала. Разбрах какво ми е липсвало-любов. Влюбвах се в това момиче или вече бях влюбен. . . Не знам. Толкова приятно ни беше, че не бяхме чули съобщението, че самолета ни заминава. Смяхме се много за това. Целунахме се и след три месеца се оженихме. Всеки си намери удовлетворяваща го работа. След още девет месеца се появи и ти.
Ники се усмихна блажено и каза:
-Ако не беше чакал с часове самолета, може би нямаше да видиш мама и нямаше дне
с да ме има. Благодаря ти, че изчака! Обещавам, че и аз ще се науча да чакам търпеливо, докато си мисля какво ли ще получа за награда.
Стоян се засмя и го гушна.
Следващата сутрин беше специална. Ники имаше рожден ден. Стана рано примамен от аромата на палачинки. Влизайки сънен в кухнята видя новото колело, което искаше отдавна. Родителите му го поздравиха и целунаха. Той разбра защо вчера баща му закъсня и каза шеговито:
-Това е подаръка за моето чакане вчера нали тате?
-Да синко! Знай, че след всяко
чакане има подарък и че всяко чакане има смисъл!


Mail.ru